Понеделник vs Good mood

Напоследък установих, че съм по-щастлив човек, откакто спрях да си губя времето с гледане на телевизия. Не ми липсват глупавите сериали, които се повтарят по три пъти на ден, нито сеирджийските риалити-та, които ме хвърлят в размисли каква деградираща нация сме, или пък новините, където освен евтини опити от страна на медиите да се извлекат дивиденти от разни трагедии, друго няма. Значи, вечер от седем до десет печеля цели три часа от живота си, очистени от простотия. Какво правя през това време? Не, не ровя в нета. Достатъчни са ми 9-10 часа през деня в офиса. Достатъчно вечери съм прекарала в интернет в последните години, но нищо не спечелих от тях. Може би само загубих някои неща. И не, не чета повече книги. Станала съм много капризна към това, които чета. Искам да е нещо в полза на личността. Понеже се изживявам като строителен работник на работната площадка на моето Аз. Нещо, което да ме запознае с мен самата.

Имам повече време да мисля. Макар, че мисленето е процес, който не винаги ми се удава лесно. Трудно е да ги подреждам всичките хрумки, а май трябва. Седя, взирам се в точка и мисля, като по някое време се улавям, че само седя и се взирам, а точката дори е побягнала, уплашена от втренчения ми  поглед.

Друг път мисълта ми хвърчи хаотично (обичайното състояние, всъщност). Понякога дори се опитвам да я "завържа" набързо с връв от букви, за да не я изпусна. Понякога успявам. Тогава се втренчвам в нея, препрочитам я и й позволявам да пусне дълбоки корени, да се превърне в осмислена и подредена хрумка.

Понякога не мисля изобщо, а се оставям на нещо друго да ме води. Какво точно е то, не мога да  опиша, не искам да му давам име насила. Тази упорита човешка черта за всичко да търсим име и ако няма - да го измисляме, ми е чужда. Как да измислиш име на усещането, когато се отпускаш в любимия си стол и се оставяш да те обгърне по начин, който няобяснимо те кара да се почувстваш защитен от целия свят. Или на усещането, когато приближиш устни до любимата си чаша с кафе/чай и дълбоко вдишаш аромата, който те изпълва пак с някакво странно, приятно-гъделичкащо, но безименно чувство? Нещо средно от безпределно щастие, изненада, наслаждение, много цветове на едно място и букет от копнежи и аромати, които те пренасят в друго измерение. Дай име на това, което те изпълва сутрин, когато затваряш вратата на дома си зад гърба си и хем ти се иска да се върнеш обратно в уюта му, хем искаш да се втурнеш в предизвикателствата на света навън.

Как се случва ненадейно да се събудиш някоя сутрин с мисълта, че си обърнал гръб на всички лоши неща, на всички хора, които някога са те наранили и дори не им се сърдиш за злините? Усещането, че си замахнал с гумата и си изтрил с едно движение всичко, което те е подтискало и пред теб стои празен, чист лист, който да запълниш с красиви неща. Не знаеш как е станало, някаква магия, докато кротко си спал, но дълбокият покой, който те изпълва, и свободата, с която поемаш дъх и осъзнаваш, че ти и само ти определяш щастието си...не ти и трябва да знаеш как се нарича.

Дай име на чувството, когато сутрин на сбогуване целуваш любимия човек сякаш знаеш, че няма да го видиш повече никога, а вечер бързаш да го целунеш, радостен, че го виждаш отново, сякаш наистина тази среща е била с вероятност на случване нула процента. Щастие? Полет? Способност да се радваш на всеки миг? Всичките са твърде ограничаващи за това, което те изпълва, нали.

В момента жадно вдишвам аромата на току-що обелен портокал. В ушите ми - любима музика. Имам стотина задачки за изпълнение с краен срок - as usual - asap. Само че не ми пука. Това как се нарича? Нирвана? Или аз просто съм щастлив човек напук на понеделника.

Малка приказка за щастието

Той се появи от нищото, не знаеха нищо за него, не се сприятели с всички, но с малкото хора, с които намери общ език, създаде здрави връзки. Останалите го гледаха с пренебрежение или може би обида, че той не прояви интерес към успелите им особи, всеки с прочутия си произход. И го настъпваха при всеки удобен случай. Въпреки това той беше отзивчив и добронамерен към всички. Само дето стоеше настрани от забавленията им, не участваше в бурния им смях, не споделяше интересите им. Затова често го дразнеха с напереното си отношение и демонстративни опити да му кажат, че мястото му не е там. Всичките тези млади, усмихнати и на вид позитивни хора не можаха да го накарат да пожелае да бъде като тях  и това го превърна в трън, забит в петата на групата.

Имаше само един човек, който знаеше нещо за пришълеца, но мълчеше. Стария. Той само им хвърляше пълни със съжаление погледи, когато ставаше свидетел на поредното обсъждане на "скучния, винаги сериозен и досадно сдържан Андрей". А Старият беше критерий за тях, искаха одобрението му и вниманието му към новодошлият нажежаваше допълнително отношенията.

Веднъж най-напереният от всички попита Стария защо вече не се включва в разговорите им, които винаги са така весели и биха го върнали към младостта.

"Защото няма нищо весело във веселите ви разговори и невъздържания ви смях, момче." - отговори Стария и извика минаващия наблизо Андрей да го изчака да обядват заедно.

Вечерта напереният младеж изчака да остане насаме със Стария. Цял ден не беше спрял да мисли за чутото.

"Защо да няма нищо весело? Защо винаги се усамотяваш с този намусен и негативен тип, какво по-интересно има той? Дори не знаем от къде идва." - каза с неприкрита злоба.

"А вие защо не го харесвате? Защото не познавате семейството му?"

"Защото сме дръзки, позитивни, успели, не желаем той да внася лошото си настроение  сред нас.  Толкова рядко го виждаме да се усмихва или да говори за нещо забавно. Защо да го харесваме? Той няма нищо от това, което имаме ние. Светът принадлежи на хората като нас."

"Грешиш. Всички вие грешите. Лесно е да си наперен, когато имаш всичко, лесно е, когато си роден със сребърна лъжица, лесно е, когато имаш дом, приятели, когато си здрав и нямаш грижи. Тогава е лесно да си усмихнат постоянно, да си самонадеян и да се наричаш оптимист, защото не си се сблъсквал с нищо, което  заплашва да те запрати в бездната. Но, когато нямаш никого, нямаш нищо и се бориш за всяка педя от свободата си, за всяка глътка въздух, тогава не е така лесно. Тогава се променяш с всеки отвоюван сантиметър, с който успееш да се отдалечиш от ръба на пропастта.

Питаше защо го харесвам. Защото той носи светлината си тук, вътре, пази я като очите си и тя не се нуждае от вашето одобрение. Една негова усмивка струва много повече от вашите, взети заедно. Той не е сръдлив и намръщен, вие сте слепи за истинската му същност. Той е разбрал цената на смеха и щастието и знае, че те не са само звук и изражение на лицето. Когато намериш и запазиш щастието напук на всички препятствия, това е твоето и само твое щастие, то не се намира в калъпа, в който всички вие сте се напъхали. Когато научите този урок..." - въздъхна Старият - "Но има хора, които никога не го научават...Не можеш истински да имаш нещо, ако не си се преборил за него. Теб какво те радва?"

"Мен? Радва ме успехът, радва ме одобрението на баща ми, когато направя добър ход в бизнеса."

Старият въздъхна още по-тежко.

"Върви си сега и искам утре да ми  назовеш едно нещо, при мисълта за което вътрешностите ти потръпват и сърцето ти забива учестено. Знам, че ще ти е трудно. Но трябва да започнем от някъде."