Изобщо не разбирам защо още ме връхлиташ в сънища, след които ми е нужно време да осъзная къде съм. Защо в тези сънища ме обичаш по-осезаемо от тогава, в реалността, и защо винаги е топло и слънчево, толкова непривично за онзи уж винаги дъждовен и мрачен огромен град, който аз кой знае защо - съм виждала само усмихнат и ярък като априлски ден.
Кога ще бъда свободна от миналото, или по-точно - кога ще се превърнеш най-сетне в минало, където ти е мястото?
Преди години един мъж, когото обичах лудо, ми направи също толкова луд скандал от ревност, че съм пазарувала с друг мъж в ИКЕА. В очите му аз бях изневерила на нашата бурна любов - с битовизъм, защото женската ми същност искала мъжът да е близо до мен всеки ден и да купуваме заедно хавлии, а не да покорявам света отвисоко с орлите.
Години по-късно определено мога да кажа, че мъжете, с които пазаруваш в ИКЕА са онези, с които не само можеш да живееш, но и които стават за обичане, защото носят у себе онзи по женски бленуват уют и чувство за сигурност, с които всички сме закърмени.
А мъжете, с които никога не стъпваш в ИКЕА, без които не можеш да дишаш, но без които се научаваш да живееш, и то щастливо - те не стават за обичане. Те стават за спомен, за рана, за тъпо напомняща за себе си болка. Без капка битовизъм. Само фантазия. И понякога се чудиш дали изобщо е било.
Beware мъжете, с които никога не правите нещо битовистично и по икейски досадно. Те знаят, че няма да пазаруват с теб хавлии. След тях събираш основно останки. И чакаш някой да дойде да ти помогне да си сглобиш сърцето, от което все някое парченце остава липсващо.
По-добрата част от мен.
Най-хубавото нещо, което някога съм създавала.
И получавала.
Истинската любов. За която наистина се научаваш да правиш компромиси и да прощаваш от дъното на сърцето си.
Време е да преминем напред. За нови места, на които да ядем праскови. Без тъга и без мисли, скрити зад тъмното на очилата. Без тиха меланхолия по залез. Без тънки сърдечни бодежи посред най-чистата радост.
Време е.
Мислех, че се страхувам от смъртта, когато загубих родител. Тогава тя беше изстиналата бащина ръка в ранен сутрешен час, светната лампа, тиха стая, сковано тяло. Душата я няма. За пръв път усетих какво е празното. И незнание какво да правя сега. Какво следва? Един час в тъмното и лутане - кога и как да разбия сърцето на мама. Как точно да счупя света й на милиард парчета, които никой никога повече няма да събере и залепи?
Сега знам - това не е било страх от смъртта, а студът на загубата. Студ, който пропълзя от ръката на татко право в душата ми и ми се стори толкова естествен, че стоях замръзнала там, насред стаята. А мама влезе и първата и реакция беше да го завие, да завие босите му крака - сякаш все още може да усети, че му е студено. Това нейно действие разби моето сърце. Защо на мен не ми хрумна да го направя? Защото знаех, че него вече го няма там, или?
Много време мина от тогава, а студът си е тук, вътре.
Но страхът от смъртта познах, когато създадох живот, когато сърцето ми заживя свой собствен живот извън тялото ми.
Сега се страхувам от нея. Сега се грижа за живота си. За своя, за неговия, за този на баща му.
Сега имам наистина какво да губя и се страхувам от Нея.
Искам да стои далеч. Достатъчно ми е да познавам студения й полъх.
Студена мръснице, повече нищо не ми отнемай. Заклевам те.