Friday


малко бях позабравила коя съм, малко се бях изгубила в това да бъда глупаво щастлива
да вярвам, че сега е различно (забелязали ли сте как сме свикнали да вярваме, че всяко нещо, което ни се случва, е различно, неповторимо и не като при другите?)
изоставям наклонения шрифт на дните и нощите с теб, за да се върна в правите редове на петолинието си, въпреки че аз нотите мога само да ги чета, но не  и да ги изпея правилно
обичам скования фон на живота си, дори когато е соло
дуетите понякога са твърде уморителни за самотните бегачи, които не разбират от музика


Thursday

преди години*


* когато ме попита какво за мен е щастие



Аз и ти, една от малкото сутрини, когато никой не заминава за никъде. Събуждаме се и е слънчево и хубаво и се прегръщаме. После се разхождаме и аз се уморявам, а ти ми се смееш, че не мога да тичам, а уж се опитваме да тичаме. 
После просто ядем на терасата и е светло и хубаво, ти пиеш бира, пушим цигари и нямаме планове за деня,  но просто е леко и безтегловно.

Това е.
Простичко.
Не съм искала да изкачвам Еверест на гърба ти.
Не мисля, че трябва да ти става гадно, за мен това е много хубав и светъл спомен.
Както ми е хубаво и за нещата, които съм си представяла, че ще правим.
Макар че така и не сме ги направили
Като например някой път като останеш вкъщи и да направя палачинки, макар че не съм много добра в палачинките.