Мислех, че се страхувам от смъртта, когато загубих родител. Тогава тя беше изстиналата бащина ръка в ранен сутрешен час, светната лампа, тиха стая, сковано тяло. Душата я няма. За пръв път усетих какво е празното.  И незнание какво да правя сега. Какво следва? Един час в тъмното и лутане - кога и как да разбия сърцето на мама. Как точно да счупя света й на милиард парчета, които никой никога повече няма да събере и залепи?

Сега знам - това не е било страх от смъртта, а студът на загубата. Студ, който пропълзя от ръката на татко право в душата ми и ми се стори толкова естествен, че стоях замръзнала там, насред стаята. А мама влезе и първата и реакция беше да го завие, да завие босите му крака - сякаш все още може да усети, че му е студено. Това нейно действие разби моето сърце. Защо на мен не ми хрумна да го направя? Защото знаех, че него вече го няма там, или?

Много време мина от тогава, а студът си е тук, вътре.

Но страхът от смъртта познах, когато създадох живот, когато сърцето ми заживя свой собствен живот извън тялото ми.

Сега се страхувам от нея. Сега се грижа за живота си. За своя, за неговия, за този на баща му.

Сега имам наистина какво да губя и се страхувам от Нея.

Искам да стои далеч. Достатъчно ми е да познавам студения й полъх. 

Студена мръснице, повече нищо не ми отнемай. Заклевам те.

Декември #7

 Седем години от онзи декември, в който едно просто “няма да дойда” сложи край наистина и сякаш ме освободи. Един невзет полет и едно също толкова невзето решение. 

Тогава ме обвини, че пет години не съм успяла да реша искам ли те или не. Колко беше глупав само през цялото това време, за да не разбереш, че исках едно просто и тихо “ела, всичко ще бъде наред”. Ти никога ме можа да предложиш нещо просто. Просто като “обичам те”, “прощавам ти”, “прости ми” или поне не без по едно НО след всяко.

7. 

След 5.

И още.

Просто се надявам някой ден да мога да разбера защо всичко за теб беше толкова сложно и страшно, че не можа да пуснеш миналото и страховете си, а избра да живееш с его и обида. Все пак в някои от снежните утрини на последните седем броя декември от живота си отпивам глътки черно кафе и си спомням с усмивка, малко горчивина и все пак надежда, че всеки от нас е там, където иска да бъде.